Отново е нощ и тъмнината обгръща тялото и душата… Мракът те изпълва, и ти му се отдаваш изцяло, тялото се отпуска и мисълта отлита надалеч, надалеч от всичко познато. По пустите улици отекват празните стъпки на отдавна отминали крачки и заслушан в заглъхващият им звук усещаш повика на миналото… Искаш да го последваш, и да избягаш от бъркотията и грозотата с които си изпълнил новия си ден. Мрак. Тишина. Самота. И в тази самота откриваш едно местенце само за теб, недокосвано от нечистите ръце на дневните хора. Затваряш очи и мисълта ти се втурва след отминаващите крачки на миналото. Заспиваш. И някъде там в полета през дните, ти откриваш онова късче покой от което имаш нужда, и от което без дори да си разбирал, цял живот си черпил вдъхновение за да вървиш по пътя си.

     Гора, безкрайна зелена гора, обвила планината като с шал изплетен навярно от някоя древна езическа богиня. Всред дърветата две момчета уверено изкачват наклона. Уморени са, но умората е сладка. Достигнали до някаква странна канара забита там вътре в гората, като надгробен камък на Огун- сантерийския бог,момчетата спират. Изваждат храна от чантите си... Не си ли ти едно от тези момчета? Ти си, в онова блажено и тъй-свято за теб време, когато денят все още беше само приятни усещания и безметежно съществуване. Ти си! Отново си се върнал там… в детството. Когато по цял ден “изследваше” с приятели прелестите на природата обградила “най-прекрасното село на света”, всред омая на лятото подсигурен от дългите дни на ваканцията(и вкусните бабини ястия). Ти си, и си щастлив, защото си израснал там, и защото любимото ти място за почивка е там където си срещнал единствено щастие…

     Автогара. Боклуци. Съмнителни смачкани физиономии и ръмжащ двигател бълващ отровния си дъх пропит с миризмата на изгоряла нафта. И там между черния пушек и последната отворена врата на превозното средство- двама влюбени, слети в последната си прегръдка, разтегнал се във времето, мимолетен миг, почти докосващ вечността. В ръката си момчето държи билет. А това момче, не си ли пак ти? Ти си. В последствие в мислите си, много пъти ще се връщаш на тази мръсна провинциална гара, и ще се връщаш там с трепет изпълващ сърцето едновременно с топлината на спомена и горчивината на отминалата, но незабравена любов. Ще се връщаш. Защото любимото място за почивка е прегръдката на любимия човек, и ти ще я търсиш…

     Грозният звук на мобилен телефон, те кара да отвориш очи и отново да се изсипеш в настоящето. Тъмно е и единствено часовника ти показва, че е утро. Гадно е. О, как имаш нужда от почивка!

     И без значение кой си ти, къде си израснал или какво си преживял за да стигнеш до днес. Ти пазиш в сърцето си споменът за някое местенце, където си усетил вечността обгръщаща те в блаженството на безвремието… И ето, имаш няколко неизразходвани дни от лятната отпуска. И кой знае, може би ще си ги поискаш и в някое мрачно ноемврийско утро ще запалиш колата и ще потеглиш към горските пътеки на детството, или ще потърсиш онази стара гара и онази стара любов и някъде там по пътищата на България ти ще откриеш онова малко парченце душевно спокойствие, което така силно ти липсваше напоследък. Защото любимото място за почивка е там където сърцето се връща всеки път когато разочарованието на настоящето го покори…